Honey Lemon Soda – Епизоди 1-2

Трудно е да се отрече, че „Honey Lemon Soda“ е сбъдване на желания – но какъв вид желание ще откриете в него, до голяма степен зависи от собствения ви опит. За мен, като човек, преминал през тормоз в училище, желанието не е да дойде принц на бял кон и да те спаси. А някой, който и да е, да каже, че изобщо си струва да бъдеш спасен.

Проблемът с тормоза, който Ука Ишимори е преживяла в прогимназията, е, че те кара да вярваш, че го заслужаваш. Че ти самият си причината за нещастието си и трябва да се извиняваш за самото си съществуване. Това, което Ука преживява в първите два епизода от Кай, не е, че той я спасява на бял кон – а напомнянето, че тя е човешко същество, което изобщо заслужава да бъде там. Кай не я спасява, той я вижда.

Самият той изглежда не знае точно защо го прави. Когато Ука и Кай се срещат за първи път, тя се препъва на улицата и плаче. Той е единственият, който спира.

Това илюстрира как той я възприема, докато другите отвръщат поглед – не защото не я виждат, а защото съзнателно игнорират онова, което ги кара да се чувстват неловко. Отчаянието на Ука е неудобно за останалите и това подсказва, че за тях винаги е било така.

Със сигурност е имало съученици, които са искали да ѝ помогнат, но са се въздържали от страх от социално изключване. Кай е първият, който разпознава страданието ѝ и действа – за Ука това изглежда невероятно смело и мило. Обърнете внимание колко често тя се извинява в тези епизоди: Част от нея се страхува, че Кай и неговата клика ще бъдат „опетнени“ от контакт с нея, защото „Камъняк“ е просто „камък в обувката на обществото“.

Епизод 1 на „Honey Lemon Soda“ не успява да грабне интереса ми.

Това не означава, че няма моменти на присмех или снизхождение. Опитите на Кай да социализира Ука със сигурност могат да бъдат изтълкувани като проява на снизхождение – макар че според мен намерението е по-скоро да се покаже, че и той все още е дете, което не знае как да се справи със ситуацията (което поне един приятел забелязва в епизод 2).

По някакъв начин той се отнася с Ука като с бездомно куче, което не е идеално. Но сърцето му е на правилното място, както показва баскетболната сцена: Той разпознава колко много тя иска да бъде част от играта. (Също така ми харесва да вярвам, че тя тайно е тренирала и вместо това се измъква с глупавото извинение за „тренировка с въображение“.)

Рязкостта му, когато осъзнава, че Ука е напуснала класната стая, без да говори с него, говори много за чувствата му – и за това, че самият той не ги разбира. Само защото момичетата го обожават, не означава, че му харесва или че може да се справи с това. Той изглежда като тийнейджър, който е бил „с някого“, защото всички го правят – без да знае защо или какво означава това.

Сериалът намира своята опора във визията си.

Първоизточникът, мангата на Маю Мурата, е едно от любимите ми актуални шоуджо заглавия, и си признавам: аниме адаптацията не отдава дължимото на изкуството на Мурата.

Жълтата цветова тема има смисъл, но се възприема по-скоро като „електриково бананово жълто“, отколкото като „медено или лимонено жълто“. Очите изобщо не се получават в анимето – само защото Мурата използва златисто-кафяви тонове в илюстрациите си, не означава, че анимето трябва да го копира.

Телата също изглеждат неуклюдно, вероятно защото се придържат твърде стриктно към стила на мангата: Изобразяването на движението е различно от простото му подсказване.

Въпреки визуалните слабости, анимето си струва да се гледа. Мангата е по-добра в почти всяко отношение, но истории като тази трябва да бъдат разказани. Тези, които са били в положението на Ука, разбират защо. Тези, които не са, ще научат тук, че не става въпрос за това да бъдеш спасен – а за осъзнаването, че заслужаваш да спасиш себе си.

„Honey Lemon Soda“ в момента се излъчва всяка сряда по Crunchyroll.